Хорото
“ - Дончо, къде си, баба? Айде да впрегнеш каруцата и да ме заведеш довечера на мегдана. Щяло да има сватба. Страхил женил щерка си. Те са голям род и дълго хоро ще стане.
- Къде, бе бабо, по сватби ще ходиш? Че нали краката те болят?
- Аз няма с крака да играя, бе синко, а с душата.
Бабата ти да не би да е чакала цял живот хорото у къщата да и дойде. Тя е ходила при хорото. Чакаш ли някой да дойде радост да ти направи, цял живот тъжен ще ходиш. Ти виждал ли си море при реката да оди. Реките тичат към морето. Прегърнат ли се водите и самотата се е изпарила. Че аз и дядо ти едно време не го чаках. Ако чаках на него и теб сега нямаше да те има. Като му усетих погледа по мене, поослушах се и като той не подхвана, аз го подхванах. Един ден минах покрай тяхната къща, след туй занесох на майка му уж да и раздам за Великдена. И така мина се не мина и се оженихме. Никога да не чакаш нищо, че само чакането ще ти остане. И ръцете ако стояха, гладен ще умреш. Айде, аз отивам да се подготвям за хорото и веселбата. Краката няма да ми трябват, а само мерака. Той възраст няма. “
